26.12.2008г, София, България ... празната празнуваща Коледа столица. Излизам за да снимам конкретен човек. Човек който не познавам, но наблюдавам почти ежедневно в последните повече от 3 години. Всеки ден независио дали е слънце, студ, сняг, дъжд, вятър той се появява, малко преди обед, по тротоара на един от централните булеварди на града.
Почти незабележим е в тълпата, въпреки едрата си фигура. И всеки ден застава на ъгла на едно кафене.
Развързва няколкото дамаджанки които носи неизменно. Подпира се на стената и тихичко очаква хорското милосърдие.
По бастунчето което носи трудно би се ориентирал някой, че този човек е незрящ. От годините е запомнил пътя на изуст и се предвижва със завидно голяма скорост. Хората минават и оставят по нещо в пластмасовата чашка.
Някои го подминават без дори да го забележат зъбързани в ежедневните си дела, други спират и го поздравяват по име и разменят няколко общи приказки и пожелания за здраве.
От време на време почуква лекичко, недоловимо на повече от метър и половина, с чашката по бастунчето сякаш за да напомни на околната среда, че е там.
И отново зачаква поредната монета и разменена приказка.
След час и половина - два отново тихичко си събира нещицата и закрачва по тротоара изгубвайки се в тълпата, така както се е и появил.
По обед на Коледа тълпата я няма за което се радвам - липсата на хора ми помогна да снимам човек...
Posts
